„7 обещания“ е спектакъл на Дейвис Фрийман (САЩ/Белгия) и Джери Килик (Великобритания), в който публиката отпива по шот водка и прави обещание да промени аспект от живота си, а с това и темпото на глобалното затопляне. За индивидуалните решения, политиката и съвременното изкуство Дейвис Фрийман и Джери Килик разговарят с Пламен Харманджиев.

 

 

Имам няколко въпроса относно формата. Спектакълът много приличаше на църковно събиране с проповедници или поне, което познаваме от филмовото клише, много харесах сарказма спрямо него. Говорихте за глобалното затопляне и как всички вярваме в него или поне “интелигентните сред нас”. Каква смятате е връзката между вярата и непрестанните факти, които получаваме от учените, че сме отвъд точката на обръщане и все пак има хора, които продължават да не вярват?

 

Дейвис Фрийман: Да бъдем евангелски проповедници е означител, разпознаваемо е, това е начин да проповядваш и говориш с публиката. Мисля, че когато Ал Гор направи “An Inconvenient Truth” той бе екологичния проповедник, но чрез филма, които като гледахме ни се стори много скучен. Затова се опитахме да намерим друга стратегия, с която да работим. Разбира се, ние не произнасяме “алелуя” или “амин”, запазваме определено разделение между чувството, което имаш, бидейки в спектакъла и това, което той представя. Ние сме в ситуация, в която проповядваме или провеждаме ted talk, за да може ти да превърнеш света в по-добро място. Търсим начини и стратегии да направим нещо на темата за глобалното затопляне, което да има чувство за хумор. Много е трудно защото всички са толкова негативни и говорят за нещата, които не трябва да правиш. Дали е сарказъм? Не ми харесва идеята за иронията, забавно е, че някои хора идват при нас и ни питат: наистина ли спазвате обещанията си? Те не ни вярват напълно, но ние наистина ги спазваме. Аз винаги съм вегетарианец след представлението и често го мразя (смее се).

 

Джери Килик: Относно проповядването…когато ние работихме над този спектакъл се занимавахме от дълго време с политически театър и винаги ни е интересувало как да преодолеем дидактиката, как да постигнем истинска промяна в публиката. Винаги се сблъсквахме с това, че не трябва да проповядваш, но си казахме майната му, нека проповядваме, нека сме истински проповедници. Нека проповядваме, проповядваме, проповядваме! Персонажът на проповедника ти разрешава да проповядваш. Ако го правиш със собствения си глас си просто задник, но с този персонаж хората те намират за забавен, намират го за иронично, но все още може да предадеш посланието си. А относно вярата смятам, че си прав, хората избират на какво да вярват и какви да бъдат. Не сме мисли съзнателно над това, но е вяра. Използвайки езика на вярата, вместо езика на науката или политиката е толкова по-интригуващо, хората се ангажират толкова по-лесно с него, той е много по-забавен и е много по-лесно да го слушаш.

 

Дейвис Фрийман: Въпросът дали е вяра, също се отнася към нуждата да вярваш в нещо отвъд теб самия. За някои хора, които гледат непосредствено напред – правещите пари на стоковите борси, Тръмп…всичко се свежда до сегашния момент. Много от това, което правим подсказва, че трябва да мислим отвъд нас самите и да бъдем емпатични към бъдещето. Затова трябва да имаш известна вяра. Аз не съм учен и не знам колко ледници се топят в този момент, но имаме достатъчно изследвания, за да вярваме, че това се случва. Но не знам дали е точно вярва, по-скоро е наука.

 

Това ли е причината да не засегнете разговора за ролята на правителствата, големите корпорации и глобалния пазар?

 

Дейвис Фрийман: Аз вярвам, че промяната се случва в две посоки: от горе надолу и отдолу нагоре. Разбира се, че ако всеки самолетен билет е хиляда евро никой не би летял, ако бензинът стане четиридесет евро за галон, никой не би карал кола. Това биха били политики, които биха напълно преобърнали начина ни на живот. Да, това може да се случи, но на цената на драстични промени. Ако всеки от нас консумира по-малко, то промяната също би била възможна. Разбира се, това, което предлагаме са бебешки стъпки и от години след представлението си говорим как да ги направим по-радикални…

 

Джери Килик: Да чакаме политиците да поправят нещата…това никога няма да се случи. Единственият начин да поправим нещо е чрез индивидуалните избори, които вземаме. Ако сме заедно, не можем да бъдем спрени. Не се изисква много, нужни са малки промени в начина ни на живот, които ще подкопаят устоите на тези големи корпорации. Начинът да им го начукаш е да спреш да им купуваш глупостите и тогава с тях е свършено.

 

Дейвис Фрийман: Ние се опитваме да адресираме чувството на безпомощност. Ако се върнем към Ал Гор и чувството на обреченост, че няма връщане назад и трябва да прекратим всичко, което правим, то ние търсим други стратегии, които са позитивни и създават преживявания. Аз също харесвам месо, за всеки от нас има предизвикателства…нося обувки Nike, но също за засаждам дървета в Африка, за да балансирам въглеродните си емисии. Всички имаме различни стратегии. Може би хората, които не правят обещанието, че един месец няма да ядат месо след време се сещат, че едно месно ястие се равнява на осемнадесет вегетариански, може би резонира в тях и така се случват малките промени. Поне се надяваме.

 

Много ми хареса, че след като направиш обещание, получаваш малка значка, на която пише „Аз направих обещание!“. Напомни ми на онези религиозни групи за борба със зависимости. Бихте ли направили връзката между консумирането и зависимостта?

 

Джери Килик: О, да! Аз често съм си мислил да направя програма в дванадесет стъпки за зависими от консумирането. Механизмите, които ни продават стоки са изключително усъвършенствани, те искат да ни направят зависими и апелират към нашите зависимости.

 

Дейвис Фрийман: Ние имаме друг спектакъл, в които говорим за това – „Better Place”. Говорим за това как влизаш в супермаркета и биваш съблазнен да купиш два пакета с ябълки, с които ще получиш трети безплатно, накрая купуваш повече отколкото ти трябва и тези ябълки изгниват. Това е един манипулативен пазар, които те кара да купуваш повече – аромата на хляб във въздуха, начинът по-който магазинът е подреден…в този спектакъл правим следващата крачка и организираме работни групи с публиката. Винаги е предизвикателство как да подходиш към темата чрез активизъм без да го насилваш върху хората. Да го направиш с чувство за хумор. Хубавото на „7 обещания” е, че спектакълът няма просто да свърши, хората ще се напият, ще започнат да водят разговори и той продължава и може би, носейки значките те ще афектират други хора, за които не знаем. Поне вече, и Джери винаги казва това, можем да имаме произведение на изкуството, което е измеримо, заради имената, които са записани на листа хартия. Хората, които казват, че няма да ядат месо в продължение на месец поставят името си и те вече са измерими, защото никога не може да бъдеш сигурен как съвременното изкуство афектира хората…освен ако не се напият много и не забравят (смее се)

 

Поне ще им бъде напомнено от Facebook

 

Дейвис Фрийман: Да, но е ужасно, че използваме Facebook. Днес си говорихме дали да не вмъкнем обещанието да изтриеш Facebook акаунта си, но да…трябва да имаш различни стратегии, чувство за хумор и да признаеш, че всички ние имаме собствените си граници, всички сме понякога лицемерни, но всичко се свежда до това да стигнем по-далеч по позитивен начин.