На 20 октомври в ХаХаХа Импро Палас ще се проведе импровизационният спектакъл „Гледна точка“ на Клонираните. Августина-Калина Петкова за удоволствието от живия диалог и това да си постоянно нащрек.

 

Защо Клонираните?

Това е един проект, който ХаХаХа Импро театър създадоха преди 4 години. Тогава се събрахме една много голяма трупа различни артисти и те ни въведоха в основите на импровизационния театър. След известно време Петър Мелтев, актьор, който участва в ХаХаХа Импро, избра няколко човека, с които да създаде първата група. Така се роди нашата трупа. Тъй като бяхме първото производно на ХаХаХа Импро, буквално на шега се кръстихме Клонираните.

 

Какво ще се случи в следващата секунда или минута?

Ти не знаеш какво ще направиш следващата минута, да не говорим партньорът или партньорите. Импро театърът е едновременно жестока свобода, защото всичо може да се случи. Но затова пък е и супер отговорно, защото нон-стоп трябва да внимаваш. Нещата се случват сега, като по невидима нишка, и ти непрекъснато трябва да я следиш, защото няма къде да прочетеш драматургичния текст. Една особена работа, но носи безкрайно удоволствие.

 

Ти какъв въпрос би ми задала?

Ходил ли си на импровизационен театър? Между другото, питаме всеки път публиката, за да можем да ги въведем в импро театъра с някакво упражнение.

 

Какво би изсвирала?

Занимавам се с музика дотолкова, доколкото е част от актьорската професия. Вярвам силно, че актьорът трябва да може всичко, особено в сегашното динамично време: да има добра физическа подготовка, добра пластика, да може да пее, да танцува, да свири на някакви инструменти – било то един или повече.

Не мога да се нарека музикант покрай тези песнички, които се раждат. Аз го правя за сцената. Така се научих да свиря на китара и акордеон (горе-долу).

 

Кое те кара да говориш?

Първо, нещата, които взимаме от публиката. ХаХаХа Импро направи десет години през декември месец, ние сме в началото на четвъртия си сезон, но хората продължават да не вярват, че това наистина се случва пред тях. Когато вземеш някакви неща от тях като място, професия, име и т.н., това те задвижва – какво публиката слага пред теб, какво иска да види. После партньорът и това, което той ти подава.

 

А има ли нещо, което те кара да замълчиш?

Да. С годините се улавям, че се опитвам повече да мълча. По–хубаво е да мълчиш. Като си по-млад искаш много неща да кажеш, да споделиш. Като си по-голям се опитваш повече неща да чуеш.

 

Каква е твоята гледна точка?

Зависи за какво.

За независимата сцена е един дълъг и напоителен разговор. Независимата сцена е нещо, без което според мен не можем. От моя опит в тази сфера, хората, казано на съвременен език, се кефят да гледат независими спектакли. Определям го през призмата на импровизационния театър и независимите спектакли, в които участвам: там не те обединява някакво задължение, определение, щат, заплата и т.н. В независимия театър се събираме една група хора, имаме идея и започваме да я правим. Който продължи да се радва и да иска да работи в тази насока, остава, който не иска, си тръгва. Идва някой друг или не идва някой друг. С „Гледна точка“ е по абсолютно същия начин.

Нещо за финал: Ако кажа „гледайте независим театър“, ще звучи като призив. Ако кажа „пазете се“, пак ще звучи като призив в сегашния контекст. Може би да сме живи и здрави и да следваме мечтите си, а всичко останало ще се нареди. Сигурна съм.